Келечи Ихеаначо е сред младите таланти на Манчестър Сити. Само на 20 е, но въпреки това е сред най-изявените младоци на „гражданите“ и вече е неизменна част от първия състав. Е, не е твърд титуляр, но в подобен отбор не може и да се очаква нещо подобно на неговата възраст. За да стигне до Сити обаче младият нигериец е тръгнал от дъното. Много добре знае какво е да играеш на улицата и далеч не винаги е познавал лукса, на който в момента се радва на базата на тима си в Англия.
За историята си от Нигерия до Манчестър разказва самият той от първо лице пред Players Tribune.
Ето я и нея:
Когато се чуеше свирката откъм улицата това означаваше, че е време за футбол. Истински футбол.
Когато бях малък, обичах да играя футбол. Но там, където съм израсна – в Южна Нигерия, там беше малко като гето. Беше тежко да бъдеш дете на подобно място. Трябва да работиш много само, за да преживяваш. Моето семейство например нямаше допълнителни пари, с които да ми купи топка. Повечето от приятелите ми също нямаха. Затова тичахме по улиците и ритахме каквото ни падне. Правехме си топка от чорапи, а понякога дори ползвахме балони.
Затова, когато имахме възможност да тренираме с истински отбор, с истински топки, беше много вълнуващо.
Повечето хора нямаха мобилни телефони или пък интернет, затова треньорите от клубовете трябваше да ходят по улиците на нашия квартал и да надуват свирката. Това беше сигналът, че е време за тренировка. Всеки знаеше, че ако иска да тренира, трябва да излезе навън и да ги последва до училището в края на улицата.
Един ден, когато бях 8 или 9-годишен, миех чиниите, когато чух свирката. Майка ми знаеше, че искам да отида да тренирам с големите момчета, но я беше много страх за мен. В училището нямаше истински тревен терен. Трябваше да играем на една много твърд терен, примесен с камъчета и пясък. Нямахме подходящи обувки за него и много пъти дори играехме боси. Ако някой паднеше, можеше наистина да се нарани. На мен не ми пукаше, но майка ми беше учителка. Тя беше сериозно загрижена за обучението ми. Винаги е искала да уча и да чета книги. Никога не е искала да играя футбол. Затова, когато чуеше свирката, ми казваше: „Келечи, не, не, не. Оставаш тук“.
Отговарях й: „Окей, не се безпокой, няма да ходя“.
Но разбира се в мисълта си аз мислех за това. Знаех, че някой път тя няма да е с мен в стаята и ще успея да се измъкна. Когато чуех свирката и сърцето ми казваше, че е време за футбол.
Продължавах да мия съдовете, да мия съдовете и… веднъж, когато майка ми беше в другата стая, оставих много внимателно чинията, която беше в ръцете ми и изтичах навън при всички останали. Бях просто по къси панталонки и бос, но не ми пукаше.
За съжаление, когато стигнах до тренировката се случи нещо много лошо. Започнахме да играем мач и едно от по-големите момчета се хвърли в краката ми и ме събори на земята. Всички спряха. Когато спрат мача, знаеш, че е наистина зле. Погледнах надолу и видях, че краката ми кървят. Не можех да се изправя сам. Затова треньорите ми помогнаха и ме заведоха до вкъщи. През цялото време плачех. Не заради краката ми, а заради това, което майка ми щеше да каже.
Те ме заведоха у дома и когато майка ми ме видя в ръцете на треньорите с много разочарован тон тя ми каза: „Казах ти да не ходиш… А ти отиде“.
Те ме оставиха на земята и тя веднага почна да ми се кара. По принцип, когато ти се карат е нормално да избягаш навън, но краката толкова ме боляха, че не можех да се изправя и просто трябваше да си лежа там и да изслушам наказанието си. И тя продължаваше да ми вика: „Келечи, казах ти, че ще се нараниш“.
Когато тя си помисли, че съм си взел поука, ме заведе до леглото и след това се погрижи за мен. Но разбира се, в действителност аз не си бях взел поука. И в момента, в който краката ми бяха по-добре, излязох, за да играя футбол.
Не знам защо, но футболът е моята страст. Обичам го, обичам да играя. Винаги е било така, въпреки че като дете никога не съм имал възможност да гледам големите отбори. Семейството ми нямаше телевизия, а в Нигерия беше много скъпо да се гледа Висшата лига. Имаше едно място в града, което всички наричахме „Игралния център“. Там имаше сателитна чиния, но за да влезеш вътре беше необходимо първо да платиш. Струваше 50 найра (около 15 евро цента) за мач от Висшата лига, а аз нямах толкова пари. Затова трябваше да чакам отвън играейки с приятели, докато някой не излезе отвътре и не ни разкаже какво се е случило на мача.
Докъм края на първото десетилетие след 2000-ата следях Висшата лига само през разказите на другите.
Таксата за испанското първенство беше малко по-евтина, само 30 найра (около 9 цента). Така че няколко пъти спестих пари и гледах Барселона. Веднага обикнах Меси заради начина, по който контролираше топката. Няколко пъти, в които имах възможност да го гледам бяха невероятни. Беше забавно, защото в игралния център имаше много хора седнали около един екран, които подкрепяха много страстно своите отбори. Може би хората биха се изненадали, защото Нигерия е много далеч от Испания, но когато играеха Барселона и Реал (Мадрид) имаше много викове и спорове.
-Меси е по-добър.
– Луд ли си? Роналдо е по-добър
След това споровете, разбира се, прерастваха в бой. Така че, когато ходех в игралния център аз и преятелите ми сядахме отзад, стояхме тихо и просто гледахме мача. Беше нещо специално за мен, защото не ми се случваше често.
Когато станах на 14, започнах да тренирам в академията Тай в град Овери и тогава целият ми живот стана футбол. Мечтаех си да играя за някои отбори и да ходя на места, на които никога не съм бил, но пазех желанията си за мен, тъй като никога не съм очаквал, че те ще станат реалност. През 2012-а, когато бях на 15, спестих малко пари и отидох в игралния център да гледам Висшата лига. Беше последния кръг, беше важно, защото още не беше решено кой ще е шампион. Седях там и гледах как Серхио Агуеро вкара гола в последния момент, с който Манчестър Сити спечели титлата под носа на Манчестър Юнайтед. На телевизора Серхио си съблече фланелката и започна да се радва на терена. А в игралния център всички полудяха.
Това може би беше първият мач на Ман Сити, който гледах. Никога преди това не бях бил в Англия. Нямах си и представа, че няколко години по-късно ще играя в един отбор със Серхио.
Година по-късно бях поканен да играя за юношеския национален отбор на Нигерия до 17 г. и това беше голяма възможност за мен. Отидохме на тренировъчен лагер в другия край на страната. Но тогава, още в началото на лагера, получих новина от дома, че майка ми е болна. Не знаех колко е зле, просто знаех, че е болна. Беше дълъг и тежък лагер, и не можех да се прибера. Това беше моят шанс да сбъдна мечтата си. Следващата новина, която получих от дома е, няколко седмици по-късно, беше, че майка ми е починала.
Много ми е трудно да говоря за това.
Чувствах се толкова тъжен, беше ми толкова, толкова тежко тогава, но трябваше да остана на лагера и да продължа да тренирам. Майка ми обичаше децата си и винаги ме притискаше да работя здраво, дори и когато ставаше въпрос за футбол, а не за книги. Така че просто продължих да работя здраво. На следващата година, 2013-а, нигерийския национален отбор спечелихме световното първенство до 17 г. Отбелязах 5 гола на турнира. Всеки път, когато вкарвах, сочех с пръстите си към небето.
След шампионата няколко европейски клуба се поинтересуваха от мен – Арсенал, Порто и няколко други. И разбира се Манчестър Сити. Не знаех много за тези клубове. Мислех да избера Порто, защото много африкански футболисти са постигнали успех в този клуб в миналото. Не мислех, че наистина мога да играя в Сити, защото те имаха толкова много невероятни футболисти. Но баща ми ми каза, че трябва да избера Сити, тъй като той вярва, че мога да постигна големи неща там. Така че послушах баща ми.
Когато пристигнах в Манчестър за първи път ми отне около пет секунди да осъзная, че това е много различно място от това, от което пристигам. Студено е да, но и хората правят много различни неща от тези, които ние правим в Нигерия. Културата беше различна и всичко изглеждаше различно. Знаех, че ще е трудно, но знаех и че това е невероятна възможност за мен и семейството ми.
Отне ми известно време да се докажа и да вляза в първия отбор, но всичко, през което съм преминал, всички трудни мигове – заслужават си. През септември постигнах нещо, за което всяко момче мечтае. Излязох като титуляр на „Олд Трафорд“ в дербито на Манчестър. Тъй като бях само на 19, не очаквах, че мога да попадна в стартовите 11. Когато мениджърът ми каза, че ще бъда титуляр, се опитах да си кажа – „това е просто мач“. Но ако трябва да сме честни, това не е обикновен мач. Атмосферата на стадиона, на самия терен, ти дава особено чувство още когато излезеш. Това е 90-минутна война и не може да дадете нищо по-малко от 100 процента от себе си. Така че се опитах просто да бъда концентриран по време на целия мач.
В 15-ата минута резултатът още беше 0:0. И тогава Коларов пусна дълъг пас към мен. Бях с гръб към вратата на Юнайтед. Усетих, че Де Бройне нахлува по крилото. Скочих и отклоних с глава топката зад мен, а Кевин вкара брилянтен гол.
Бях много щастлив, но в 36-ата мин се случи нещо наистина невероятно. Стоях пред вратата на Юнайтед, когато удар на Кевин срещна гредата. Топката дойде право на крака ми и стрелях без дори да се замисля. Погледнах към страничния съдия, не вярвах, че съм вкарал гол. Флагът беше долу, голът беше редовен. Съотборниците ми се затичаха към мен и не мога да опиша точно това, което почувствах. Смятам, че никой не може да разбере това чувство преди да е вкарал гол в дербито на Манчестър. Дори не можах да се зарадвам. Чувството беше толкова дълбоко.
Четири години по-рано дори не можех да си позволя да гледам този мач по телевизията, а сега хората в игралния център у дома ме гледат как вкарвам гол. Може би децата, които не могат да си позволят да дадат 50 найра чакаха отвън и ритайки топка или балон. И може би след края на мача някой, който е излязъл им е казал „Ман Сити спечели, Келеши отбеляза гол“.
Надявам се, че мога да им покажа, че и те могат да постигнат нещо. Сега, всеки път като се прибера у дома, нося торба пълна с фланелки на Ман Сити за децата. Ако отидете в Овери сега, ще видите много деца по улиците, облечени в синьо. В Нигерия има много фенове на Ман Сити и стават все повече, след като се прибера у дома.