„Леденият болид“ – сбъдването на олимпийската мечта

„Важното нещо в живота не е победата, а битката. Основното е не да си спечелил, а да си се борил добре“, това са думите на барон Дьо Кубертен, които по-късно биват обобщени в понятието олимпийски принцип и които поставят основния дух на Олимпийските игри.

На прага на Олимпийски игри можем да се подсетим за едно от олицетворенията на олимпийския принцип и дух. Участието на Ямайка на зимни игри с отбор по бобслей. Да, наистина тази тропическа страна излъчва не един спортист, а  цял отбор в спорт, който е абсолютно нетипичен за страни извън класическите алпийски нации.

Отборът на Ямайка осъществява олимпийската си мечта на Игрите в Калгари през 1988 година, а историята дори вдъхновява Холивуд и по-късно е създадена култовата комедия Cool Runnning, чието заглавие в България бе преведено като „Леденият болид”, което обяснява и заглавието на този текст. За съжаление не всичко от филма е истина. (Който не го е гледал, задължително да го гледа).

Как се случва всичко, как става така, че Ямайка представя отбор по бобслей.

В действителност проектът е на двама американски спортни мениджъри – Джордж Фич и Уилям Малоуни. Бидейки на посещение в островната карибска държава те станали свидетели на Pushcart Derby – уникално състезание с ръчно направени колички по баир, при което скоростите достигат до впечатляващите 95 км/ч.

Още тогава, в края на ’80-те години Ямайка притежава страхотни лекоатлети, още тогава са поставени основите за спортисти като Юсейн Болт и Асафа Паулъл. Вдъхновени от състезанието с колички, при което очевидно много важно е било характерното и в бобслея забутване, въпросните двама американци се вдъхновили да направят подобен отбор. Отначало идеята им била да търсят спринтьори, които естествено могат да дадат най-голям тласък на шейната. За съжаление обаче идеята не срещнала одобрение от лекоатлетическата общност, която я възприела като истинска лудост. Въпреки това Фич и Малоуни не се отказали от идеята си и се насочили към следващото място, където могат да намерят добре подготвени физически мъже – армията. Срещнали се с полковник на име *Кен Барнс, който приел предизвикателството и помогнал за създаването на ямайския отбор по бобслей.

В него се включили:

Девън Харис – лейтанант от армията на Ямайка
Дъдли Стоукс – капитан от въздушните сили на Ямайка
Майкъл Уайт – редник в армията
Самюъл Клейтън – инженер от железниците

За треньор бил привлечен Хауърд Силър – бронзов медалист с отбора на САЩ от световното първенство по бобслей през 1969 г.

Заради добрата си координация и опит като пилот на хеликоптер за водач на шейната (най-предно застаналият състезател, който я управлява по улея) е избран Дъдли Стоукс.

Отборът окончателно е избран през октомври 1987 г. Така започват усилени тренировки в тропическите ширини с импровизирани шейни. Преди  Игрите в Канада ямайците обаче достигат до истинско състезание и имат досег с истински улей, и успяват да преминат олимпийска квалификация. Така само 4 месеца, след като е събран отборът, на улея в Калгари се появява голямата изненада на олимпийските игри. Четирима чернокожи спортисти от карибски остров в шейна. Съвсем естествено те печелят сърцата на феновете и оттам е поставено началото на една легенда.

Игрите в Калгари започват повече от великолепно за ямайците. В първия ден от състезанието, в който се провеждат първите два от четирите манша, представянето на боба на Ямайка е страхотно. Те успяват да ги завършат, а със самото си участие хвърлят в еуфория публиката. На следващия ден настроението е приповдигнато и всички очакват не представянето на фаворитите от Швейцария, Германия и СССР или пък домакините от Канада, а това на Ямайка. Проблемът обаче е, че водачът Дъдли Стоукс се оплаква от болки в рамото. Въпреки това третото спускане започва отлично. Отборът има седмото най-добро забутване (потегляне) от всички отбори! За миг обаче Стоукс отвлича вниманието си по време на спускането, губи контрол и всичко завършва с ужасяващо преобръщане на 365 градуса (или иначе казано цяло превъртане и малко повече) при скорост от 130 км/ч. За радост пострадали няма.

„Мислех си, „това не се случва”, и в следващия момент главата ми се удари в леда. За радост нямаше пострадали от отбора. След това трябваше да слезем надолу по улея до финала и бях много засрамен. Мислех си за унижението заради преобръщането. Всички бяхме много смутени. Като стигнахме финала обаче първо един човек се протегна и ми стисна ръката, след това втори и всички останали. Всички ни аплодираха”, спомня си Девън Харис.

Така приключва първото приключение на Ямайка на зимни олимпийски игри, а при завръщането в родината четиримата спортисти са приети като герои. Още по-важното – това представяне поставя началото на една традиция за тази държава в този спорт.

Ямайка отново участва на следващите Олимпийски игри в Албервил през 1992-ра. Отново без успех. През 1994-та в Лилехамер ямяайският бобслей отново е на старта и тогава постига най-големия си успех – 14-о място изпреварвайки две от шейните на Канада и по една на САЩ, Русия, Франция и другия екзотичен участник Австралия.

През 1998-а в Нагано и 2002 г. в Солт Лейк Сити Ямайка има отбори в двойните бобслеи. В първия случай водач е вече ветеранът Девън Харис, а във втория в САЩ тимът, в състав Уинсът Уот и Ласелъс Браун, регистрираа най-добро време на забутване, но в крайна  сметка завършва на 28-о място (тогава българският отбор е 32-ри).

И от 2002 г. досега Ямайка пропусна две издания на олимпийските игри. Завърнаха се в Сочи, където типично трябваше да има някаква неочаквана драма с ямайския отбор. Цялата екипировка на двамата ямайски спортисти Уинстън Уотс и Марвин Диксън бе загубена от авиокомпаниите, с които те пътуваха и те пристигнаха в Сочи само с дрехите на гърба си. В крайна сметка те успяха да завършат, макар и последни 29-и, като след тях останаха само единствените отпаднали – отборът на Сърбия.

За съжаление на Игрите в Пьончан Ямайка няма да има мъжки отбор в бобслея. За първи път обаче ще имат женски отбор, който със сигурност отново ще е голямата атракция в олимпийския улей.

*Въпросният Кен Барнс е баща на една от големите футболни звезди по това време – легендата на Ливърпул и националния отбор на Англия Джон Барнс.