Мнозина още не могат да проумеят какво се случи през миналия сезон на Висшата лига на Англия. Лестър стана шампион и сътвори най-голямата сензация от много години насам. Това беше първа титла за Лисиците. Те никога не са печелили и Купата на Англия. Но въпреки това все пак имат един значим трофей и той е Чарити шийлд (днес Къмюнити шийлд)– този, който се връчва след мач между шампиона и носителя на купата. Но как? Кога?
През 1971 г. Арсенал печели дубъл – титлата и купата. Става едва вторият отбор с подобно постижение през 20-и век. Очевидно Артилеристите имат място в традиционно откриващия сезона двубой за своеобразната суперкупа, който е насрочен за началото на август. Вместо да вземат участие в мача за Чарити шийлд хората от Арсенал решават да изиграят серия от приятелски срещи – две срещу Бенфика (у дома и като гост) и една с Фейенорд в Ротердам.
Причината – по време на шампионския си марш Арсенал е принуден да отмени насрочена контрола с Бенфика, тъй като клубът е притиснат от отгоре да запази играчите си на разположение на националния отбор. „Това остави неприятен вкус в устата“, ще обясни по-късно Боб Уол, секретар на клуба по това време. И единственият начин да се отмие въпросният неприятен вкус са два мача с португалците през август, комбинирани и с пътуване до Холандия.
И така шампионът и носител на купата не е на разположение за Чарити шийлд. Възниква въпросът кой ще получи честта да се бори за трофея? Ливърпул е първият логичен избор, тъй като е загубил финала за Купата на Англия. Но оттам нататък следват няколко опции – Лийдс (завършил на второ място в първенството), Тотнъм (носител на Купата на лигата), Челси (носител на втория по значимост трофей в Европа – Купата на носителите на национални купи). Ии… Лестър – шампионът на втора дивизия, върху който накрая пада изблорът.
Но защо Лестър? Очевидно не са толкова добри, колкото останалите отбори. Колкото и да тривиалноь просто само те са били на разположение. Челси отначало били съгласни, но незнайно защо отхвърлили тази възможност. Тотнъм пък бил на турне в Шотландия. Лийдс си реконструирал стадиона и не било ясно как ще приеме мача, а и едва ли е щяло да им бъде позволено изобщо, след като цяло лято се развива сага между клуба и Футболната асоциация. Лийдс обжалва наказание от 4 мача лишаване от домакинство след провала на финала на сезона в борбата за титлата срещу Уест Бромич. Йоркширци получават гол, който видимо е от засада и това довежда до гнева на феновете, които нахлуват на терена, треньорът Дон Реви отправя няколко реплики към съдията, а дори телевизионният коментатор Бари Дейвис обявява – „Лийдс и техните фенове имат пълно право да полудеят“. Накратко казано обаче – Лийдс са сигурност не са любимци на Футболната асоциация.
И така… Стига се до началото на срещата на ст. „Филбърт стрийт“ в Лестър („Анфийлд“ също бил в реконструкция) на слънчевия 25 август. Мачът изобщо не е предизвиква голям интерес. Лестър току-що е извоювал промоция и никой не очаква подвизи от негова страна. Освен това е и с нов треньор – Джими Блумфийлд, заменил Франк О’Фаръл, който след успеха с Лисиците бил прилапан от Манчестър Юнайтед. С удар от непосредствена близост Уитуорт обаче отбелязва единствения гол в мача още в 15-ата мин. и носи победата на Лестър с 1:0. „Направих наистина дълъг и спринт – разказва голмайсторът. – Стигнах до вратарското поле и просто се плъзнах, за да засека топката. Центрирането всъщност било насочено към централния нападател Родни Фърн, който не успял да стигне топката, изпреварен от Томи Смит, защитникът пък не успял да я насочи правилно, вратарят Рой Клемънс докато се нагоди да я хване не видял връхлитащия Уиторт и така се стигнало до гола. „Топката просто се появи пред крака ми. Просто го поставих, без да нанасям удар. Удивително е как това се случи“, допълва голмайсторът, който по принцип играе като защитник. И по-късно, през 1979 г., когато Уитъурът напусне Лестър равносметката ще покаже, че това е единственият му гол за Лисиците в над 350 мача със синия екип. Но пък какъв гол!
Лестър става вторият отбор в историята с Чарити шийлд, без да спечели нито титлата, нито купата след Брайтън през 1910 г.
Източник: Ник Милър, „Гардиън“